дискриминатор

Да поговорим малко за дискриминацията!

Но не по онзи начин, по който всички говорят за нея – тази ужасна дискриминация, как не ни е срам, малцинства и т.н. Това вече го познаваме добре и няма как да допринеса.

За друго искам да поговоря. За дискриминирането в неговата номинална форма.

Имам си една любима история, която ми се случи преди няколко години, в момент когато бях “между работи”. Сещате се – between jobs. Незает. Безработен. Възползвах се от неочакваното свободно време и взех, че си написах и защитих магистърската теза, докато си търсех работа. Така де, защо да губя това подарено време?

Историята се случи по време на един “асесмент център”, организиран от ейчар компания, наета от голяма, международна корпорация, като целта беше да се сведе броят кандидати за едни маркетингови позиции до някаква по-лесно управляема бройка. Нещото се случваше в продължение на 2-3 дни, в офиса на ейчар компанията и в централата на корпорацията, като процесът се управляваше основно от аутсорснатите ейчари, но на моменти участваха и вътрешните ейчари на самата корпорация.

Трябва да спомена, че главните герои тук не са нито ейчарите, нито корпорацията, а моите “съперници” по време на нещото.

Бях по-голям от повечето – те бяха наскоро завършили бакалаври. В онзи момент вече имах някакъв професионален опит зад гърба си, но поради стечение на обстоятелствата бях останал на сухо. В професионален аспект. Всички бяха качествен материал – завършили с добри оценки в някои от най-добрите университети в България, точно каквито хора търсят мултинационалните корпорации за позициите си у нас.

Като изключим строенето на кули от сламки и всякакви други занимания, търсещи конструктивно мислене, лидерско поведение и умения за работа в екип, имаше няколко самостоятелни задачки. Една от тях изискваше от нас да си представим, че ще търсим любовта чрез формуляр, в който трябваше да подредим близо трийсетина предварително зададени личностни характеристики в няколко групи: най-напред, 3-4 черти, които считаме за задължителни у потенциалния ни партньор; после 15-20 черти, които да градираме от силно желателни до особено нежелателни; и накрая, 2-3 черти, които считаме за “твърдо не”.

Голяма част от младежите сложиха “мек характер” в графата “твърдо не”, но кой съм аз да съдя! Личи си и без това, че хората масово предпочитат “по-силните характери”, пред разни мекушавци като моя милост.

Но не това ме забавлѝ в ситуацията.

Забавното дойде, когато аз прочетох моя списък. И конкретно, когато прочетох последната позиция – моето най-последно и най-твърдо “не”.

“Религиозност.”

Дали сега мисля по същия начин, дали това е “правилен” избор от моя страна, дали така бих рискувал да изпусна голямата любов – в момента няма значение. Тогава специално попитах дали трябва да приемаме “религиозност” за истинска вяра в, и следване на, дадени религиозни канони, книги и т.н. The works.

Забавното дойде от изумените погледи на младите хора и тяхната реакция:

“Но това е дискриминация!” надпреварваха се те да ми се карат. “Как може така!” възмутени се оглеждаха те и виждаха отражението на самодоволната си себеправедност си в очите на другите.

Дискриминация? Не думай! Ама ю дон’т ивън фъкин СЕЙ!

“Разбира се, че дискриминирам!” отвърнах аз.

ШОГ! Сещате се. БОНБА! Признание, и то ей така – плеснато на всеослушание!

Ама…
Ама…
Как тъй?

Разбира се, учени са децата, че не трябва да се дискриминра въз основа религиозност, пол, сексуална ориентация и какво ли още не!

Затова се обърнах към една от госпожиците, която през цялото време беше сред най-активните участници и без това. Харесваше ѝ да е център на внимание, затова реших да не я лиша от тоя спотлайт. Да излее гнева си срещу мен, долния дискриминатор. Да бъде оценена.

“Може ли да те попитам нещо?” започнах аз.

“Разбира се!” съгласи се тя.

“Би ли правила секс с друга жена?” рискувах аз.

“Не, естествено!” подхлъзна се тя.

“Тогава ти дискриминираш на полова основа, или може би сексуална ориентация?”

“Ами то не е…”

“Същото е. Съвсем същото е. Аз имам всичкото право на тоя свят да дискриминирам когато избирам с кого да прекарам, или, съответно, да НЕ прекарам дори част от интимния си живот. Аз не съм някоя фирма, не съм корпорация, не съм държавна институция, нито неправителствена организация. Аз съм един обикновен човек, който има право на свой индивидуален избор. Ако не дискриминирам, означава, че нямам право на избор,” обясних ѝ аз.

Докато тя си гълташе езика, а другите младежи гледаха объркано, забелязах, че ейчарите, които седяха встрани от кръга кандидати, се опитват да прикрият хихикането си. Олекна ми, че все пак има и други мислещи хора в това помещение.

Нищо особено не е тази история, но много си я обичам. Примерче за заучената инерция, от която някои хора сякаш не успяват да се изтръгнат. Ама, както казва мойта мамка, стигат само 2 грама акъл, но навреме!